... СТРАННИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА НЕБЕСНОТО ИЗКУСТВО ...

Ходят-бродят между галактиките „ескимоси”...

Първите планетарни мъглявини били открити през XVIII век и получили своето название поради сходството си с дисковете на планетите, видими в тогавашните телескопи.

Само че още тогава било ясно, че сходството е чисто външно. Планетарните мъглявини не се движели сред звездите и затова трябвало да бъдат по-отдалечени обекти, , отколкото спътници на Слънцето.
С усъвършенставнето на телескопите планетарните мъглявини, които ставали видими с все по-големи подробности, постепенно набирали популярност сред астрономите-наблюдатели. Но на техните изящни форми само се любували, но не могли да обяснят техния произход, който си оставал загадка. Едва през ХХ век, въоръжени с теорията за еволюцията и строежа на звездите, учените разбрали, че планетарната мъглявина - това е умиране, финален стадии на еволюция на не прекалено масивна звезда.

Когато в нейното ядро свършва ядреното гориво, външната обвивика се отделя от светилото и бавно се разсейва в обкръжаващото пространство. В центъра остава много плътен и горещ „звезден труп” - изстиващо бяло джудже. Неговите ултравиолетови лъчи заставят изхвърлените газове да светят: врязвайки се в атомите, те избиват от тях електрони. Когато последните се връщат на своето място, атомите изпускат светлина в положените спектрални линии, разкрасявайки газовете в най-разнообразни отенъци.

Благодарение на космическия телескоп Хабъл, на мястото на привичните за звездобройците „пръстени”, „охлюви” и „гирички”, са дошли обекти с най-причудливи форми. Сред тях са „мравки”, „котешко око”, „пясъчен часовник” и даже „ескимоси”. В едни случаи се виждат симетрични биполярни емисии; в други - странни разклоняващи се спирали, а в трети - истински съцветия на някакви неразтворени космически пъпки.
Това е факт, но кой ще обясни какви именно физически процеси са изваяли подобни произведения на небесното изкиство? Това сега е истинската главоблъсканица на професионалните астрономи.