На Канарските острови и до сега може да се чуе езикът Silbo Gomero (силбо гомеро), когато хората общуват с помощта на подсвиркване, а не с думи. Това е не само уникален способ за общуване, но и удивително пронизителен , защото на езика на свиркането може да се общува на невероятно големи разстояния( до 3 километра).
Може и някой от вас да е знаел, но за мен беше изненада, когато разбрах, че статуите Моаи на Великденския остров имат тела, намиращи се дълбоко под земята.
Остров Сейбъл е истинският Остров на неудачниците. Той е едно от най-страшните и странни места в Атлантическия океан. Смята се, че е бил открит от французина Лери през 1508 година. Другите му имена са: Островът на хилядите изгубени кораби, или Поглъщащият кораби. Названието си островът е получил от своите подвижни пясъци. Те поглъщат даже големи кораби, а малките просто гълтат.
Много години този остров е плашел мореплавателите. Много кораби са се разбили или са изчезнали край него. Той е нещо като Бермудския триъгълник, а има и славата на една от аномалните зони в света.
Островът е разположен на 110 мили югоизточно от Халифакс, близо до континенталния шелф – в района, където топлото течение Гълфстрийм се среща със студеното Лабрадорско течение. Протегнал се е като гигантско пипало , на 24 мили от изток на запад. Това е мрачно, загадъчно и тайнствено място, което моряците наричат гробницата на Атлантическия океан.
Загадката на тайнствения Сейбъл отдавна е заинтригувала учените. Още в началото на ХХ век те установили, че западния край на острова постоянно е постоянно изложени на силно морско течение.
Затова гонените от вятъра вълни с мощни монотонни удари , не прекратяващи се нито за минута от кой-знае колко хилядолетия, методично размиват брега. Затова пък на източния край на острова нещата протичат по точно противоположния начин: там, сякаш от жива тъкан , постоянно се разрастват нови и нови пясъчни наноси, които, според логиката на нещата и законите на физиката просто няма от къде да се вземат. Но те нарастват!
Със сигурност се знае, оказалите се в плитчините на Сейбъл параходи с водоизместимост 500 тона и дължина 100 – 120 метра, напълно изчезват от очите само за два-три месеца. Моряците са нарекли този остров „ поглъщащият кораби“.
Веднъж, в края на по-миналия век, свидетел на изчезването на кораби в пясъците на Сейбъл, се оказал известният американски учен, изобретателят на телефона Александър Бел. Той бил потресен от разигралата се на 4 юли 1898 година , близо до бреговете на Сейбъл трагедия, когато, в следствие на сблъсък , потъна; френския параход „Ла Бургон“. Учените смятали, че част от хората от парахода са се добрали до острова, надявайки се на помощ. Бел, със свои лични средства, организирал спасителната експедиция, пристигнал на острова и внимателно го изследвал. За негово разочарование, спасени след катастрофата там просто нямало. В изчакване на парахода, Бел прекарал на остров Сейбъл няколко седмици. Ученият се оказал очевидец на погребването на огромния четиримачтов американски шлеп „Крофтон Хол“. През юли 1898 година Бел писал: „Шлепът заседнал в плитчините през април тази година. Великолепният плавателен съд изглеждаше невредим, ако не се брои, че корпусът му в средата беше пукнат. Сега пясъците са погълнали жертвата си изцяло“.
Най-любопитното е, че в резултат на тези процеси, същността на които остава за учените загадка, дължината на „гробницата на Атлантическия океан“ в продължение на стотици години практически не се променя! Но самият остров, подобно на изплезен гигантски език или страшен пясъчен охлюв, бавно, сякаш следвайки от по-рано определена точна цел, постоянно се движи в източна посока. Учените са успели да изяснят, че през последните 200 години островът тихо и незабелязано в „пропълзял“ по безкрайната шир на океана повече от 200 морски мили! Средната скорост на придвижване на острова е примерно 200 метра годишно!
Какво, всъщност , е учудило учените? Работата е в това, че всеки остров , всъщност е връх на подводна планина. Самата планина се намира върху една от тектоничните плочи, от които, като от пъзел, е изградена нашата планета. Скоростта на движение на Сейбъл е заинтересувала специалистите, защото тя не би трябвало да бъде по-голяма от тази на тектоничната плоча, върху която се намира острова. А тяхната скорост представлява няколко милиметра годишно….
Освен това, неговата височина над нивото на водата остава незначителна и константна. Островът е съвсем невидим отдалече за идващите към него кораби, особено когато вълните са високи. Дали това е загадъчно и абсолютно неразбираемо природно явление? Но дали става дума за природно явление, и ако е така, за какво?
Всичко това: минималната височина над морското ниво, постоянното, прекалено бързо преместване , удивително коварните пясъчни плитчини и рифове, а заедно с това - изключително лошото време. Голяма част от дните през годината не минават без досадни и студени дъждове и подарените от Гълфстрийм гъсти мъгли, представляват далеч не пълен набор от „прелестите“ на късчето суша, създадена сякаш специално за гибел на мореплавателите.
Във всички пристанища по морета и океани, остров Сейбъл има лоша слава. През столетията мореплавателите се стараят не само да не го споменават в разговорите си, но и го заобикалят от далече, но, за съжаление, не винаги успяват.
Над „Гробницата на Атлантическия океан“ почти винаги има бал на бурите и ураганните ветрове, и само през един месец - юли, океанът , сякаш по нечия неведома , но строга заповед, внезапно стихва и става ласкав, а островът е достъпен за всякакви лодки. Но само от северната страна… А и желаещите да посетят Сейбъл никога не са били много…
Още една неприятност „предлага“ островът, търпеливо изчаквайки минаващите наблизо плавателни съдове – това са плитчините и рифовете около него. Уникалното е, че само тук те имат уникалното свойство да приемат цвета на морската вода и да остават практически незабележими, а всъщност свойството мимикрия не е присъщо на неживата природа…
Можем само да се досещаме, колко различни кораби са намерили на този остров своя край. Преди началото на Втората световна война по целия свят е разпространена от средствата за масово осведомяване сензация. През пролетта бушували необичайно силни бури, а в района на остров Сейбъл се образували гигантски водовъртежи, които, подобно на голям земекоп или гигантска помпа, смъкнали огромно количество пясък от загадъчния остров. На него се образувала огромна и много дълбока яма. Изглеждало че самото море или морските богове решили малко да пооткрият непроницаемата завеса от тайни, плътно обгърнали „островът на корабокрушенците“… 
Пристигналата там експедиция открила останките на 8 плавателни съда. Това, което било най-удивително , били останките от антична римска галера. Докато учените спорили ожесточено, как е могло да се случи това, неочаквано се разразила поредната силна буря , която бушувала няколко дни подред, а когато утихнала, мястото, открило се от гробницата на корабите, било изчезнало, покрито от планини мокър и мръсен пясък, наблъскан от океанските вълни.
Впрочем, в края на ХХ век някои западни изследователи на аномални явления издигнали една доста смела и оригинална хипотеза. Според тях Сейбъл не е нещо друго, а жив извънземен организъм, който функционира по съвършено неизвестни и неразбираеми за земната наука закони. В основата на неговата жизнена дейност е не въглеродния двуокис, както при нас, а силицият. А силицият, всъщност, е пясък!
На острова е практически невъзможно да се отиде и всъщност това се удава само на истинските смелчаци. Там ги очаква смъртно опасен пясък. Има и пресноводно езеро - Уолъс. Островът все-пак е обитаем. Отначало там живеели моряци-корабокрушенци, а през 16 век той станал място за каторга, а каторжници – французи били първите доброволни заселници. Неизвестно от къде, но там вече имало коне, те развъдили овце и кози и заживели доволни и щастливи. В началото на 19 век се появили фар и спасителна станция. До момента тези съоръжения не веднъж са променяни и преустройвани, защото островът ги поглъщал, а което оставало, го разрушавали бурите. Въпреки съвременните устройства, макар и рядко островът продължава да взима жертви. Той е нещо като дремещо чудовище - щом настъпи успокоение, той атакува….
На остров Сейбл нееднократно са пребивавали научни експедиции, но там всичко е било доста сложно : щом се започвала някаква работа, основно - разкопки, изкопаните ями незабавно започвали да се пълнят с морска вода, а стените им започвали да се сриват, дори и да се опитвали да се сриват и всичко се налагало да се започне от начало. А да се изпомпва водата от ямите, било все едно да се направи опит за изливане на океана, защото водата непрекъснато прииждала.
Остров Сейбъл ревниво пази своите тайни и не позволява да се проникне в онова, което му е поверено. Друг е въпросът - от кого и защо….
Съкровищата на остров Кокос са се попълвали и благодарение на бореца за независимост на латино-американските страни Хосе де Азн Мартин. Всъщност, той не е виждал съкровища, но някога, в началото на 20-те години на XIX век войската му се приближила към тогавашната перуанска столица Каляо, вицекралят на тази страна взел решение да скрие държавната хазна и спестяване на църквата. Те били насочени към трюмовете на кораба на английския капитан Скот Томпсън в Испания, където трябвало да престоят до момента, в който в Перу ще настъпи политическа стабилност. Там били прехвърлени ценностоте от шестдесетте църкви на града.
Съкровищата на Перу били известни с това, че произхождали още от времето на покоряване на Латинска Америка от испанските конкистадори. Сред тях била статуята на светата Дева Мария с младенеца в ръце, но в човешки ръст, отлята от чисто злато. Всички скъпоценности били натоварени на плавателния съд «Mary Dear»[1], който по това време бил закотвен на пристанище Каляо. Всичко било свършено в дълбока тайна, а официално на кораба били предадение само държавните документи.
Само че Томпсън, независимо че му било обещано добро възнаграждение, се разпоредил с товара по своему: моряците пребили испанската охрана, а корабът поел курс към остров Кокос. На следващия ден по следите на Томпсън била изпратена военна фрегата и корбът му бил настигнат в залив Уофер на острова. Престъпниците били заловени, но трюмовете на кораба им се оказали вече празни.
Капитаът и подчинените му били осъдени на смърт через обесване, но той, заедно със старшия щурман, успели да спасят живота си, като в замяна обещали да покажат мястото, на което се намирало похитеното съкровище. По пътя към Кокос щурмана умрял, а капитанът мълчал, надявайки се, че по такъв начин ще успее да запази живота си, и в крайна сметка бил пуснат на свобода.
Преместил се в Канада, където живеел на остров Нюфаундленд и събирал пари , за да организира експедиция за скритото съкровище.За компания си взел капитан Китинг, но когато всичко било готово за плаване, Томпсън се разболял и умрял, оставяйки на Китинг картата, на която била обозначена пещерата със скритите съкровища.
Китинг си намерил нов сподвижник в лицето на капитан Боуг, и експедицията под негово ръководство се отправила за Кокос. Разбира се, на екипажа нищо не било известно. Те се досещали и поискали да вземат част, за което капитаните привидно се съгласили, но по-късно избягали и се скрили в пещера на брега. След неуспешно търсене матросите вдигнали платната, и си заминали.
Китинг бил намерен на брега от екипажа на китобоен кораб, спрял на острова, за да попълни запасите си от чиста вода. Боуг не бил с него и така и не станало ясно дали е умрял сам, или Китинг го е убил. По думите на Китинг на неговия кораб избухнал метеж и екипажа го завзел, а самият той се спасил с бягство във вътрешността на острова.
Китинг се върнал с китобойния кораб на Нюфаундленд, и не може да се каже, че бил без пари. От Кокос донесал чувалче със скъпоценни камъни, които го обезпечили до края на живота му. Идеята му, да се върне още веднъж на Кокос, така и не се реализирала. Говори се, че направил някаква карта на Острова на съкровищата.
Като се започне от първата четвърт на XIX века, на остров Кокос за търсене на съкровища са ходили около 300 експедиции, но нито една от тях не може да се каже, че е имала особен успех…
Сред пиратите на XVII век има още една ярка личност - Уилям Дампир. Този джентълмен на съдбата с френско-испански произход , бил и учен –океанограф и писател, на когото била присъща изящната словестност. Най-много от всичко той обичал Карибско море, а намиращия се на другата страна на американския континент остров Кокос Дампир ценял и направил своя резиденция. Там криел основната част на придобитото по време на своите грабежи злато. Съкровищата , скрити от него в тайниците на острова, се изчисляват на около 60 хиляди долара.
В крайна сметка пиратските набези така омръзнали на испанците, че кралят обещал голямо възнаграждение за залавянето на пиратите, между които бил и Дампир. Възможно е, именно поради това едно от местата на на южната страна на остров Кокос да се нарича Главата на Дампир. Тази крачка на испанците само провокирала пиратите и златото от крайбрежните колонии, както и преди, започнало да стича на остров Кокос. Но Дампир все пак решил да е по-далече от греха и взел курс към Индийския океан. По време на пътуването си водел много интересен дневник, в който отбелязал откритите групи от по-рано неизвестни острови. Един от тях, разположен до северозападните брегове на Австралия, той нарекъл на свое име, както и полуостров на Зеления континент.
Отдръпналият се от пиратството Дампир станал добър и порядъчен английски джентълмен и през 1691 година получил титлата „рицар“ , и се установил в Лондон. Една след друга започнали да излизат неговите книги: „Ново пътешествие около света“, „Трактат за ветровете пасати, бриз, бури, годишните времена, приливи, отливи и течения в топлата зона на целия свят“, „Дневникът на Дампир“.
Резултат на следващото пътешествие на Дампир стават не нови съкровища, а книгата „ Плаване около света от 1708 до 1711 година“. Всъщност, остров Кокос не е описан в нито едно от неговаите литературни и научни произведения, а инцидентните му споменавания се среща в разказите на други моряци. За разлика от Кокос, другите острови са описани от Дампир твърде ярко и увлекателно. Бившият пират не е имал намерение да привлича вниманието към този остров и неговите тайни.
През 1818 година британския капитан Александър Греъм, изпратен на разузнавателно плаване с кораба „De vonshir“, неочаквано решил да смени кариерата на военен моряк със съдба на пират, а после спуснал реещия се на мачтата на неговия плавателен съд флаг на Британската империя и издигнал „Веселия Роджър“. Това било отчаяна крачка, защото в същото време военните ескадри на Франция и Холандия разрушили пристанищата на пиратите в Карибско море. Заедно с промяната на съдбата си, Греам сменил и името си, приемайки псевдонима Бенито Бонито. Нападал вече не само търговски, а и военни плавателни съдове, и то - основно испански.
През 1819 година той слязал на Централноамериканския бряг , където заловил конвой с товар злато, пътуващ от Мексико за Акакпулко, а след това благополучно се върнал на намиращия се встрани от установените от търговските и военни плавателни пътища, път за остров Кокос. В трюмовете на пиратските кораби златото било на стойност 300 милиона долара. Бонито си направил тайник, като за целта избрал непристъпна откъм морето пещера , в която можело да се влезе само през почти непроходими гъсталаци, през тесен вход, пробит отгоре надолу в скалата. Пътят към тайника знаели само Бонито и няколко негови проверени приятели.
Новият живот донесал на капитана бързо забогатяване, но, в интерес на истината, не продължил кой-знае колко. През 1820 година той, заедно с офицерите си, бил арестуван по пътя към Нос Хорн. Всяващите ужас по околните морета пирати били обесени на британския военен кораб, а служещите на него моряци били изпратени на каторга в намиращия се край австралийските брегова остров Тасмания.
На кораба на Греам имало жена, която се казвала Мери Уелч. Тя била приятелка на Бонито, който на времето я бил похитил от едно от панамските селища. За „подвизи в морето“ се наложило тя да прекара в затвора 20 години, а след като излязла на свобода, разказала на няколко търсачи на съкровища, че е била свидетелка, как Греам и приближените му скрили на остров Кокос 350 тона злато на кюлчета. Тя даже запазила картата на тяхното местонахождение. През 1854 година била организирана експедиция, сред участниците в която била и Мери Уелч. Само че за двадесет години ландшафта на острова значително се променил, тъй като там станали няколко мощн земетресения. Не могли да открият нито един от ориентирите, оставени от Греам. Изчезнал даже и високия кедър, където някога се намирал лагера на пиратите. Златотърсачите пробили в скалите няколко десетки тунели и шахти, но всичко било безрезултатно, и, разбира се, съкровище не било намерено….
(следва)
Кокос e изгубен в Тихия океан остров с вулканичен произход, разположен на 500 км от Коста Рика, и влиза в състава на тази латино-американска страна. Общата площ на този най-голям необитаем остров в света e 25 квадратни километра. За него е характерна фееричната природа на тропиците, непроходими джунгли, множество планински водопади и планини, които се извисяват над океана. Най-високият връх на този остров носи музикалното име Иглесиас.
На острова има само два големи залива, в които плавателни съдове може да акустират: Чатхем на североизток и Уофербей - на северозапад. Благодарение на своя растителен и животински свят, остров Кокос се намита под защитата на ЮНЕСКО. Трудно е да си представим, че някога точно на този остров са кипели сериозни страсти.
Първият европеец, стъпил през 1526 година на този остров, бил испанският мореплавател Хуан Кабесас, представител на търговската къща на Севиля. Испанците, а по-късно и французите са го нарекли Черупчестия остров. Названието просъществувало във времето и станало известно.
Испанската монархия сметнала, че този загубен в океана остров не е особено важен в стратегическо отношение и го оставила, така да се каже, на „свободно плаване“, а той се оказал право в ръцете на пиратите. Следващите две столетия станали един много вълнуващ период в историята на Кокос. През този период той станал пиратска база за тези, които активно „действали“ в околните води.
Пиратите използвали острова като място, от което можели да се снабдят с прясна вода и дървесина за поправка на плавателните съдове. Но най- важното за тях било, че на Кокос можело надеждно да скрият заграбените съкровища. То сущото време остовът придобил славата на „пиратски сейф“. Много историци смятат, че и до сега дебрите на острова крият златни кюлчета и произведения на ювелирното изкуство, надеждно скрити от пиратите . Те оценяват съкровищата на стойност мецду 10 и 60 милиона долара.
От края на XVIII век историята на острова рязко изменила своята посока и остров Кокос станал китобойна база. ! В края на XIX — началото на XX век били направени два неуспешни опита за намиране на някакво приложение на острова отначало като място за настаняване на затворници, а след това била установена селскостопанска колония. И двата проекта претърпели неуспех: прекалено далече се намирал този остров от континента и прекалено трудно живеели хората в неговите влажни тропически гори.
Систематично изследване на флората и фауната на острова, неговото изскедване и картографиране, започнали от края на XVIII век. Само че през първата половина на XIX век учените мъже били сменеи от хазартни търсачи на пиратски съкровища и нашествието на подобна публика продължава и до днес. През това време на остров Кокос са пребивавали около 300 големи и малки експедиции, но нито една от тях не е успяла да постигне успех. Последната е била под ръководството на Джон Ходжест и Леонел Паченко през 1992 година, но резултатът е отново нулев.
Поради известността на острова, законодателството на Коста Рика задължава въоръжените и сили да охраняват още ненамерените съкровища. Когато към Кокос се насочва поредната експедиция, тя обезателно работи в съпровода на военните , като при това последните се намират изцяло на разположение на търсачите на съкровища.
Един от най-известните пирати , британецът Хенри Морган, се твърди, че е оставил съкровище на острова през втората половина на XVII век. През 1668 година, той завладял пристанището в Панама, където златото от колониите очаквало изпращането си за Испания. В продължение на скедващите 3 години трофеите на Морган се попълнили от още две държави. Възмущението на Испанците било безкрайно: правителството на колониалната империя се обърнало към английския крал Карлу II с молба да накаже пиратите. Но Хенри Морган акуратно платил данъците за заграбеното имущество и затова кралят го направил рицар на Британската империя и го назначи отначало за командващ на военноморските сили на Ямайка, а по-късно – за вицегубернатор на този остров.
Само че до краля достигнал слух, че Морган дели далеч не всичката плячка, а по-голяма част от нея криел на остров Кокос. Карл II извикал в Лондон известния пират и се опитал да научи от него истината за съкровищата, но Морган убедително се оправдал пред монарха. Пиратът умрял през 1688 година, но и до днес въпроса, дали е оставил на остров Кокос съкровище, си остава без отговор….
(следва)
Учените са намерили на дъното на Индийския океан два потънали острова, които се явяват част от суперконтинента Гондвана , и представляваши последното звено , съединяващи Индия и Австралия. Островите се намират на километър и половина дълбочина, близо до Западна Австралия.
Ръководителят на експедицията от Сиднейския университет Саймън Уйлямс разказва, че островите са съпоставими по размери с Тасмания. Възникнали са преди около 130 млн години, по време на периода Креда, когато на Земята още са живели динозаврите. През този период Индия е започнала да се отделя от Австралия.
До този извод са стигнали изследователите, издигайки на повърхността около 100 кг скални проби. Изследователите очаквали да видят океански скали (като например базалт), а открили материкови образувания, ъстоящи се от гранит, гнайс и пясъчник, и съдърнащи фрагменти от вкаменелости на сухоземни растения и животни и разстения.
Съобщава се, че потъналите острови имат плоски върхове, което е доказателство, че островите са се намирали над повърхността на водата, и са потънали постепенно.
И само да припомним: Гондвана е суперконтинент, който е обединявал почти половината от цялата суша. Движението на откъсналите се от Гондвана материци и сблъскването им с части от Лавразия (друг суперконтинент), е довело до активно нагъване на земната кора и образуване на планини.
Поради глобалното затопляне на климата и свързаното с него повишаване на нивото на Индийския океан, Малдовските острови са решили да се преселят на изкуствени плаващи острови , създадени по най- новите технологии и имащи формата на „звезди”.
Правителството вече е подписало споразумение с Dutch Docklands/Dutch Watervalley, съгласно което в близко време трябва да започне строителството на такива многостепенни звездообразни парчета съша, които ще могат винаг да останат над водата.
Островите са проектирани във формата на „звезди”, в центъра на които ще се намират басейни, търговски центрове о даже полета за голф.
Интересното от живота, здраве, обзавеждане, хороскопи
Съвети за Вашето здраве - moeto-zdrave.blogspot.com
Училище за жени
За неизвестното
Женско Здраве
Пътешествие
Болести на стомаха
Back to TOP
